Българският избирател ми прилича на самотна жена, която толкова отчаяно иска да се влюби, че винаги попада на неподходящи мъже. И този път се ожени повторно за льоло, само и само да не е с настоящия си.
Сега, не искам да се правя на компетентен политически коментатор, но това, което се случва последните няколко дни.. се е случвало и преди.. неколкократно.
Дадено правителство натрупва критичен брой негативи, което мобилизира рекордна избирателна активност. Тогава се появява Месията, Голямото Татенце, онзи, който изведнъж ще направи така, че да живеем по-добре, печели изборите с много и всички са щастливи, едва ли не национален празник.
Проблемът не е в това, че някой се е ентусиазирал за нещо си, че е повярвал е в някого.
Проблемът е в „изведнъж“.
Въпреки немногото ми години, помня как през януари 97′ баща ми пишеше лозунги като „Лява ръка – десен джоб“ на големи черни табла и отиваше да протестира всяка нощ в кучешкия студ. Помня как майка ми прекара една цяла вечер неотлъчно до радиото с неясна надежда на лицето, за да чуе, че Петър Стоянов печели президентските избори. Помня и как няколко години по-късно лицето на един загадъчен чужденец, който даде много конкретно и абсолютно абстрактно обещание едновременно (кога може да се приеме, че България е „оправена“?), се появи на билбордове из цялата страна.
Не разбирам как след толкова много пъти повторение на подобен сценарий, някой продължава да се ентусиазира от появата на нови лица и да им гласува абсолютно доверие. Ентисуазмът винаги е последван от болезнено отрезвяване, което носи много негативи на управляващите. Мисля си, че след четири години ще се нададат абсолютно идентични възгласи „Бойко в затвора!“, „Boy, Go home!“, „Бойко, защо ни излъга?“
А истината е, че никой никого не може да излъже, без този някой да му повярва.
Това, което не мога да приема е, че смятаме, че отговорността и влиянието ни върху управляващите приключва в момента на пускане на бюлетината в урната. Всъщност най-голямата ни отговорност се състои в това да направим информиран избор и на тези избори се провалихме точно в това. Доказателство за това е абсолютната победа на всички мажоритарни кандидати на ГЕРБ (за които се изговори достатъчно), както и за някои попадения от пропорционалните листи, които най-вероятно ще оберат незаслужено доста негативи. А всъщност никой не ни е виновен – виновни ни сме си ние, че нямаме избирателна култура. Настане ли кампания, всички сме толкова заети да мрънкаме как навсякъде имало плакати, по земята се въргаляли листовки и кой кого бил наплюл, че някак си забравяме главната идея на изборите – да се изберат най-способните измежду изявилите желание да поемат управленска отговорност.
Знаете ли, че жените, жертви на домашно насилие имат двойно по-голям шанс отново да попаднат на побойник?
P.S. Всъщност се радвам, че ще имаме стабилно управление, че страховитите прогнози на Доган за едногодишно експертно правителство и повторни избори няма да се оправдаят и искрено се надявам новото правителство да има успех.
3 Коментара
юли 8, 2009 в 1:49 pm
Мух-мух.. Българската жена (не) трябва да прави като мен – делегираш всичките си афекти се в някой неподходящ, за да не съжаляваш за не/осъществената ви връзка.. Откакто се помня не съм гласувала за някой, който да мине дори 1 fucking процент.. !
юли 19, 2009 в 12:44 pm
Не мисля, че гласовете за Бойко се дължаха изключително на самия него. Според мен си беше чисто наказателен вот, а повечето хора, които гласуваха за ГЕРБ, гласуваха просто против ДПС и не харесват личността Борисов. Поне сред моите познати е така.
юли 19, 2009 в 4:13 pm
Хм, моите и твоите познати наистина може да са гласували по-скоро против ДПС, но има достатъчно хора, които наистина се надяват Борисов да промени нещо. Те са тези, които са гласували и преди за определени лидери на надеждата – тези, които страдат от болестта на изборния ентусиазъм.
Поне така виждам нещата аз.