1. Единственият начин да станеш истински гений: да спреш  да се тревожиш за глупавите неща, за които се тревожиш обикновено.
2. Винаги се съмнявай, но не се страхувай  да грешиш.
3. Мисли в дългосрочен план.

И бонус: Няма нужда да се излежаваш цял ден на плажа, за да е пълноценна почивката ти.

Сега, не искам да се правя на компетентен политически коментатор, но това, което се случва последните няколко дни.. се е случвало и преди.. неколкократно.

Дадено правителство натрупва критичен брой негативи, което мобилизира рекордна избирателна активност. Тогава се появява Месията, Голямото Татенце, онзи, който изведнъж ще направи така, че да живеем по-добре, печели изборите с много и всички са щастливи, едва ли не национален празник.

Проблемът не е в това, че някой се е ентусиазирал за нещо си, че е повярвал е в някого.

Проблемът е в „изведнъж“.

Въпреки немногото ми години, помня как през януари 97′ баща ми пишеше лозунги като „Лява ръка – десен джоб“ на големи черни табла и отиваше да протестира всяка нощ в кучешкия студ. Помня как майка ми прекара една цяла вечер неотлъчно до радиото с неясна надежда на лицето, за да чуе, че Петър Стоянов печели президентските избори. Помня и как няколко години по-късно лицето на един загадъчен чужденец, който даде много конкретно и абсолютно абстрактно обещание едновременно (кога може да се приеме, че България е „оправена“?), се появи на  билбордове из цялата страна.

Не разбирам как след толкова много пъти повторение на подобен сценарий, някой продължава да се ентусиазира от появата на нови лица и да им гласува абсолютно доверие. Ентисуазмът винаги е последван от болезнено отрезвяване, което носи много негативи на управляващите. Мисля си, че след четири години ще се нададат абсолютно идентични възгласи „Бойко в затвора!“, „Boy, Go home!“, „Бойко, защо ни излъга?“

А истината е, че никой никого не може да излъже, без този някой да му повярва.

Това, което не мога да приема е, че смятаме, че отговорността и влиянието ни върху управляващите приключва в момента на пускане на бюлетината в урната. Всъщност най-голямата ни  отговорност се състои в това да направим информиран избор и на тези избори се провалихме точно в това. Доказателство за това е абсолютната победа на всички мажоритарни кандидати на ГЕРБ (за които се изговори достатъчно), както и за някои попадения от пропорционалните листи, които най-вероятно ще оберат незаслужено доста негативи. А всъщност никой не ни е виновен – виновни ни сме си ние, че нямаме избирателна култура. Настане ли кампания, всички сме толкова заети да мрънкаме как навсякъде имало плакати, по земята се въргаляли листовки и кой кого бил наплюл, че някак си забравяме главната идея на изборите – да се изберат най-способните измежду изявилите желание да поемат управленска отговорност.

Знаете ли, че жените, жертви на домашно насилие имат двойно по-голям шанс отново да попаднат на побойник?

P.S. Всъщност се радвам, че ще имаме стабилно управление, че страховитите прогнози на Доган за едногодишно експертно правителство и повторни избори няма да се оправдаят и искрено се надявам новото правителство да има успех.

…нагоре по стълбите:

..та чак до секцията. Много ме тревожи обаче впечатлението, че младите хора май-май не знаят точно защо и за кого гласуват. Иначе казано – кампанията за повишаване на изборната активност е свършила работа, но донякъде се обезмисля, защото не е придружена с информиран избор. Колегите, с които си говорихме на опашката, никак не познаваха политическите партии, основните им лица, постиженията им. Общо взето – налагащото се настроение е: „А, бе, да гласуваме, само да не са ДПС.“ Няма политически програми, никой не се е замислил кой има простудентска политика, кой подкрепя частната инициатива.

Това си е отрицателен вот, откъдето и да го погледнеш, и е ясен знак за зрелостта на обществото ни. Според мен за това са виновни самите партии. Отчет какво са направили и конструктивни дискусии по наболели проблеми видяхме и чухме само от НДСВ и Синята коалиция. За последните два месеца повечето от основните претенденти се надпреварваха да измислят какви ли не негативни кампании и какви ли не псевдо-сензации и медийни бомби. И резултатът е налице – студентите не гласуват за себе си и за своето бъдеще, а против Доган.

Цяло поколение студенти с мъгляви възгледи, формирани от клишета: